Хумористична, проницателна и изненадващо актуална и днес: „Мъртви души“ получава одобрението на британски читател и доказва, че руската класика продължава да се чете с интерес и на Запад. Книга, от която няма защо да се плашим.
Сюжетът проследява циничния и очарователен търговец Чичиков, който обикаля провинциална Русия със странен и абсурден план – да изкупува „душите“ на починали крепостни селяни от земевладелците. Така, поне на хартия, той се сдобива с огромно богатство, което му позволява да ги залага за държавен заем и да се изкачи по социалната стълбица.
Едно от най-големите удоволствия на „Мъртви души“ е хуморът. Гогол е често изключително забавен, особено в моментите, когато прекъсва собствения си разказ. Един епизод, който силно ми направи впечатление, е когато авторът уверява читателя, че Чичиков търпеливо чака, докато той завърши своите разсъждения:
„Но читателят може би вече се е уморил от това дълго отклонение и започва да се пита кога героят отново ще се появи. Бързам да го успокоя. Междувременно Чичиков и домакинът отдавна стоят на вратата и чакат авторът да приключи с мислите си.“
Впечатли ме и описателната сила на Гогол. Портретите му на места и всекидневни сцени са ярки и запомнящи се, като дори най-дребните детайли изглеждат натоварени със смисъл.
От учудване дъхът в гърдите му спираше и той само извикваше: „Боже, колко е просторно тук!“ Безкрайни, безпределни пространства се откриваха пред погледа: зад лъките, обсипани с горички и воденици се зеленееха на няколко пояса гори, зад горите през въздуха, който вече почваше да става омарен, се жълтееха пясъци. И пак гори, които вече се синееха като море или мъгла, разляла се надалеч, и пак пясъци, още по-бледни, ала все така жълтеещи се. В далечния небосклон лежаха като гребен варовити планини, които лъщяха с белината си дори в дъждовно време, като че ги осветяваше вечно слънце. Върху ослепителната им белина в полите на места се мяркаха като че димящи тъмносиви петна. Това бяха далечни села, но тях човешкото око вече не можеше да различи. Само огненият проблясък от слънчевата светлина върху златното църковно теме даваше да се разбере, че това беше многолюдно голямо селище. Всичко това тънеше в невъзмутима тишина, несъбуждана дори от въздушните певци, рейнали се из пространствата и чиито отгласи едва достигаха до слуха. С една дума, гостът, застанал на балкона, и след двучасово съзерцание не можеше да изговори нищо друго освен: „Боже, колко е просторно тук!“
Отвъд комедията и образността „Мъртви души“ предлага и дълбок философски поглед към човешката природа. Под сатиричната повърхност се крие сериозно размишление върху морала и духовното състояние на човека, което прави романа ценен и увлекателен за всички, които се интересуват от философия и въпросите за смисъла на живота.
Особено интересен за мен беше образът на Манилов – кротък и идеалистичен млад човек, който се завръща от Петербург, за да управлява своето имение. На практика обаче добре намерените и възвишени идеи бързо се разпадат при сблъсъка с реалността. Изправен пред опортюнизма и цинизма на своите селяни, младежкият му идеализъм отстъпва място на разочарование и апатия, а имението постепенно потъва в безпорядък. Без твърд характер, насока и вътрешна устойчивост благородните му намерения остават повърхностни и не успяват да се превърнат в истинска мъдрост и морална зрялост.
Под маската на сатирата и ексцентричните персонажи „Мъртви души“ разкрива дълбоки психологически и духовни прозрения, които и днес звучат удивително актуално. За читателите, готови да се потопят в по-мрачните му пластове, романът предлага не само хумор, но и дълготрайна храна за размисъл.
Авторът на ревюто вече е чел „Бели нощи“ от Фьодор Достоевски и „Един ден на Иван Денисович“ от Александър Солженицин, а в момента посяга към „Архипелаг ГУЛАГ“ на Солженицин. А вие коя руска класика бихте препоръчали за следващата му среща с Изтока?
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.