Помислих, че „Дивото зове“ ще е архаична. Сгреших!

Разглеждайки рафта с книги, погледът ми се спря на едно добре познато заглавие, което всички сме чували: Дивото зове от Джек Лондон. Помислих си, че е крайно време да я прочета, но се чудех дали няма да ми се стори прекалено детска или архаична. Като дете вече бях чела другия знаменит роман на Лондон, Белият зъб,  и пазех хубав спомен от него. Реших все пак да прочета първата страница, преди да отхвърля книгата по подразбиране.

Още с първите редове бях напълно грабната. Наложи се да взема книгата със себе си, а после я прочетох почти на един дъх, за един ден. От една страна, защото е кратка, около стотина страници, но най-вече защото е невероятно увлекателна.

И как да не бъде? Още първата глава те всмуква в света на Бък - кучето, което живее спокоен и разглезен живот в слънчева Калифорния, преди съдбата да го хвърли в безмилостния Север по време на Клондайкската златна треска. Усещате ли с каква лекота се плъзгате в страниците? Все едно сте там: първо сред сенчестите градини на Санта Клара, а после в ледените простори на Юкон. И всичко това през очите на едно куче, смесица между санбернар и шeтландска овчарка.

Книгата е публикувана през 1903г, когато Лондон е на 27 години. Действието се развива по време на Клондайкската златна треска в Юкон и Аляска, около 1897–1899 г.

Това, което прави романа толкова силен и различен, е именно гледната точка. Бък не е просто животно, а същество със съзнание, инстинкти, страхове и постепенно пробуждаща се дива природа. Историята му е едновременно приключенска и философска. Под пластовете сняг, битки и оцеляване всъщност стои въпросът какво има дълбоко в нас - онова първично, което цивилизацията само временно е укротила.

В Дивото зове Лондон проследява завръщането към дивото. Бък постепенно се освобождава от удобствата на домашния живот и открива древния зов на природата. В Белият зъб пътят е обратен, там дивото животно постепенно се научава да вярва на хората и да живее сред тях. Двете книги сякаш си отговарят една на друга като огледала: едната разказва за опитомяването на звяра, а другата - за събуждането му.

И въпреки че често са определяни като детски книги, и двата романа носят изненадваща жестокост и реализъм. Светът на Джек Лондон не е романтичен, той е суров, студен и безмилостен. Оцеляват силните, адаптивните и онези, които умеят да слушат инстинкта си. Именно затова книгите му продължават да звучат толкова съвременно. 

Джек Лондон е истински стилистичен майстор. Пише така, сякаш рисува с акварел — с няколко щриха изгражда цели светове, атмосфера и напрежение. Самоук, приключенец, моряк, златотърсач и журналист, той живее бурно (бил е даже бездомник) и пише още по-бурно. Сред най-известните му произведения освен Дивото зове и Белият зъб са Морският вълк, Мартин Идън, Лунната долина, Желязната пета, един от ранните антиутопични романи, както и десетки разкази, включително научнофантастични. Макар да умира едва на 40 години, оставя огромно литературно наследство.

Заради социалистическите си възгледи и интереса към съдбата на обикновения човек, Лондон е сред малкото западни автори, които се издават активно в България преди 1989 година. Но причината книгите му да продължават да се четат днес не е идеологията, а способността му да разказва истории, които достигат не само до ума, но и до нещо много по-дълбоко и първично в човека.

Понякога най-големите класики стоят точно пред нас на рафта, а ние ги подминаваме, мислейки си, че вече знаем всичко за тях. Дивото зове ми напомни колко приятно е да грешиш в подобни случаи. 

„Има екстаз, който бележи върха на живота и отвъд който животът не може да се издигне. И такъв е парадоксът на живота — че този екстаз идва, когато човек е най-жив, и идва като пълна забрава, че е жив.“